Тревожността и пристъпите на паника се случват и през работно време. Клеър Истъм говори, за да помогне за разчупване на стигмата.

„Най-накрая го направи. Съсипа живота си.“

Аз бягам по „Странд“ в Лондон, ридаейки истерично. Хората ме гледат, но не ме интересува. Вече не ме интересува нищо.

Всичко, което искам да направя, е да бягам.

Десет минути по-рано бях на важна среща. Говорех пред 20 човека в стая, когато ме порази. Сърцебиенето, потенето, затрудненото дишане. Мислех, че умирам или губя разсъдъка си. И в двата случая трябваше да си тръгна незабавно.

На следващия ден ми поставиха диагноза социална тревожност и пристъпи на паника. На лекаря му трябваха около тридесет секунди, за да разпознае чудовището, което ме преследваше от години.

„Не известихте ли своя ръководител или отдел „Човешки ресурси?“ – попита той. Почти се изсмях в лицето му. Не, не съм известила никого в работата си. Всъщност от десет години активно крия състоянието си. Какво биха помислили моите колеги, ако признаех, че страдам от тревожност? Бях сигурна, че никога повече няма да ми се доверят професионално.

Какво ще стане, ако „ме разкрият“?

Оказва се, че не съм единствената с тази нагласа. През 2020 г. 828 000 души съобщават, че изпитват стрес и тревожност, свързани с работата. Според Би Би Си обаче потресаващите 80% от хората през 2020 г. са се опитали да „преодолеят“ тревожността си, вместо да си вземат отпуск. Това би могло да се дължи на страха, че ще бъдат оценени негативно от колегите или ръководството.

Люси Грейвс, директор „Връзки с обществеността“ от Манчестър, решава да напусне работата, която обича, когато психичното ѝ здраве се влошава. Страхът ѝ да не бъде „изгонена“ и наричана „луда“ надделява над желанието да бъде искрена за състоянието си.

Ето какво ми каза тя:

Всеки път, когато ръководителят ми ме помолеше да направя презентация за някой клиент, полудявах. Той не знаеше, че имах тревожност, и бях ужасена, че ще загубя работата си, ако той научи. Не можех да спя или да се храня в продължение на дни преди и след презентацията, плачех в тоалетните. Напуснах компанията, преди да ме разкрият. (Люси Грейвс)

Попитах я дали е обмисляла да говори с ръководителя си, преди да напусне. 

Не. Ами ако той каже на конкурентите или на други контакти, че аз съм побъркана? Не можех да рискувам. По-добре беше да си тръгна. (Люси Грейвс)

Ако не бях изживяла нещо подобно в собствения си живот, щях да си мисля, че историята на Люси е невероятна. Но този страх, че можеш да бъдеш „разкрит“ от работодател, може да е всепоглъщащ.

След диагнозата си взех отпуск от работа и използвах времето, за да започна блога си. Исках да споделя опита си и да помогна на другите да се ориентират в света на психичните заболявания! Важно е да разберем състоянията, тъй като това ще помогне за ограничаване на стигмата.

Разчупване на стигмата

Преди да се върна на работа, аз също направих проучване за своите права. Установих, че във Великобритания психичните заболявания са обхванати от Закона за защита срещу дискриминация на хората с увреждания, като по този начин дискриминирането от страна на работодателя по тези причини е незаконно. Да го кажа направо, човек не може да бъде уволнен, защото има тревожност.

Страхът, „че ще ме уволнят“ поради моето заболяване, не само беше нерационален, но и погрешен.  

По отношение на адекватната грижа за психичното здраве на работното място организации като Mental Health First Aid (Първа помощ за психичното здраве, MHFA) се опитват да налагат промяна в разбирането на работодателите, особено в по-големи компании. MHFA провежда курсове, които обучават ръководителите относно психичното благосъстояние и относно това как да подкрепят член на персонала, живеещ с дадено разстройство. От тяхната декларация относно мисията им:

Всички ние имаме психично здраве. По-доброто психично здраве е добро за всички и осъзнаването на това е добре за обществото.

Искаме общество, в което всеки може да преуспява. Ние вярваме, че не трябва да има никаква стигма по отношение на психичното здраве. Искаме психичното здраве да бъде обсъждано и подкрепяно открито.

Искаме обучението ни да създаде непоклатимо убеждение, че всички можем да говорим свободно за психичното здраве и да търсим подкрепа, когато имаме нужда от нея. Ние ще постигнем това чрез своята мисия да обучим един на всеки десет души в осведоменост и умения относно психичното здраве.

Поемане на контрол

В крайна сметка обаче зависи от самия човек (т. е. от ВАС) да защити собственото си психично здраве. За да използваме любимата ми аналогия... Щяхте ли да страдате тихичко, ако кракът Ви беше счупен? Или ако сте повръщали пет пъти в тоалетните? Иска ми се да мисля, че не бихте. Мозъкът заслужава същото уважение като тялото.

От своя опит знам, че е време да действам, когато:

• Не се чувствам добре в кожата си, напр. отрицателните мисли и чувства, които се въртят в мозъка ми, започват постоянно да влияят на ежедневието ми.
• Чувствам се по-емоционална или уморена от обикновено и моделът на съня ми се променя.
• Апетитът ми е променен, напр. преяждам, или обратното – изцяло пропускам хранения.
• Не съм склонна да участвам в социални дейности.
• Независимо колко силно опитвам, изглежда не мога да изключвам.

Как да потърсите помощ:

• Първата стъпка е проста: идете и се срещнете със своя личен лекар. Направете списък на симптомите и бъдете честни.
• Ако имате нужда от почивка, ВЗЕМЕТЕ СИ ТАКАВА. Мозъкът Ви, като и тялото Ви, може да се нуждае от време, за да оздравее.
• Знайте правата си, както в рамките на компанията, за която работите, така и като цяло. Направете свое проучване, за да разберете каква е политиката на Вашата компания относно психичното здраве и хроничните заболявания.
• Насрочете среща със своя пряк ръководител и с член на отдела „Човешки ресурси“ (ако е възможно) и обяснете как се чувствате и разберете какво могат да направят, за да Ви помогнат.
• Приемете, че не се чувствате добре и бъдете мили със себе си. Вие не сте жалки, Вие сте човешко същество!

Заключение

Ако можех да се върна назад във времето и да настигна тази истерична жена по „Странд“, щях да ѝ кажа следното:

„Добре, значи имаш тревожност. Това не е престъпление! Има начини да я овладееш и ако твоят работодател не иска да те подкрепи в това, тогава има по-добри компании, за които да работиш.”

NPS-IE-NP-00194 февруари 2021 г.